петък, април 22, 2011

Мислех си ,че цяла София се е изнесла покрай Великден и няма никой останал в столицата.Искаше ми се да бъде така..
Събудих се с мисълта да изляза самичка,да се помотая в големия празен град и да успея да събера разхвърляните си мисли.После щях да обядвам в някое хубаво малко ресторантче-салата и чаша вино,да си подаря нещо малко и да се прибера доволна.
Да ама не!!Този път планът ми хич не ми се получи.
Пак беше хубаво,но различно хубаво от това,което си представях за днес.
София беше пълна.Дори ми се стори препълнена.
Чужденците се блъскаха с големите си фотоапарати,циганки-цветарки викаха шумно по улиците,за да си продадат цветята,хората бързаха сякаш за тях не беше почивен ден.Във въздуха се носеше аромат на козунак и цветя.Няколко пъти затварях очи и вдишвах.След това запазвах въздуха колкото мога повече в дробовете си.Незнам защо правех това.От малка имах този навик.Правех го когато исках да запазя спомена за нещо и си бях внушила,че единствено чрез аромата можеше да се запамети в мозъка завинаги.
В далечината се чуваше глас от високоговорител все едно пееше,все едно се молеше.Трагнах по посока на гласа и той ме отведе до голямата джамия срещу Халите.
Учудих се много първо защото молитвата беше на български и второ-изобщо не знаех,че все още функционира тази джамия,пък че и толкова много посещавана е.
Бяха се събрали толкова много мюсюлмани за обща молитва,стана ми любопитно и постоях отсрани да послушам.

Площад"Св.Неделя" беше пълен с хора.Всички останали в София за празниците бяха извели дечицата си на площада,за да видят и да се порадват на всички онези 120 арт мечета дошли направо от Германия с изложбата „United Buddy Bears. Изкуството за толерантност”.Всяко мече символизира страна членка на ООН и е рисувано от различен художник на фибростъкло, тежи 50 килограма и е високо по два метра.
Изложбата обикаля света от 2002година и сега е за първи път в България.





Погледах мечетета,порадвах им се.Погледах усмивките на хората,порадвах им се.
И си тръгнах за вкъщи.
Какво повече ми трябваше от цяла колекция аромати и букет лалета.

четвъртък, април 21, 2011

Четвъртък е.Велики четвъртък..
Седмицата преди Великден е наречена "страстната седмица"-седмица на страдания,прелюдия към земния живот.Всеки един ден от тази седмица се смята за велик и свят...
Някаква мъничка тъга се е напъхала дълбоко в мен и не мога да се отърва от нея.
Дали заради празника,дали заради ужасната мисъл,че онова което правиш с цялото си сърце не се забелязва и накрая винаги излизаш онази в ъгъла носеща най-голямата вина и сълзите в очите?!?

четвъртък, април 14, 2011

сряда, април 13, 2011

"Ако си достатъчно смел да изоставиш всичко познато и удобно,
което може да е всичко - от дома ти до старите угризения
и тръгнеш на път в търсене на истината
бил той вътрешен или външен
и ако искрено приемеш всичко случващо ти се по пътя като знак
...и ако приемеш всеки срещнат по пътя като учител
и ако си готов да приемеш и простиш някой трудни истини за себе си
тогава истината няма да бъде скрита от теб."
Елизабет Гилбърт "Яж,моли се и обичай"

...прочитайки това нямаше как да не си задам въпроса-Винаги ли когато трябва да вземем важно решение,което може да промени живота ни завинаги,се появява знак даващ ни верния отговор,стига само да се огледаме,за да го видим?!
А дали това не е моят знак..???

неделя, април 10, 2011

Неделно ми е


Никое дете не обича неделята.
И не защото денят е толкова лош,а заради безкрайната уморителна и скучна подготовка за новата седмица,за новия ден.Дори може и понеделник да бъде злодеят в цялата тази работа...
Писането на домашните,това, че така бързо са се изнизали свободните петък следобяд и цялата събота.Веселите игри с приятелите от квартала,закачките,смеховете,разваления телефон и жмичката.Дългият душ и преглаждането на училищната униформа.


Връщайки се години назад в детството ми и въпреки спомените за мойте "умразни" недели,все си спомням онзи трепет ,с който чаках да стане седем часа и задължително гледах да съм приключила със всичките си задължения,за да мога да гледам "Walt Disney" по националната телевизия.И винаги при този спомен се улавям,че се усмихвам.А знам,че не само с мен е така...


Сега може би децата още мразят неделите.
Може би и всеки трудещ се човек,бачкащ от 9 до 5 от понеделник до петък всяка седмица мрази неделите.
И сигурно заради различният ми график в работата ми аз погледнах на неделята от различен ъгъл,по малко по-различен начин.И ми хареса.:)
Хареса ми ароматът на пържени филийки рано сутрин и създаденият навик за тази вкусна закуска.Хареса ми това ,че ако изляза преди обяд улиците са пусти и е някак уютно с тази цялата тази самота около теб.Сякаш имаш времето само в неделя сутрин да останеш за мъничко сам със себе си,само за няколко часа преди отново да се сблъскаш с града и неговата суета.Така хубаво е да отидеш в парка и да се отпуснеш под лъчите на парещото слънце.Да напълниш дробовете си с аромата на прясно окосена трева,да отпиеш глътка бира от пласмасова чашка и да поговориш с приятели за нищо или пак за всичко...
А около теб целият живот в абсолютна хармония.Или пък само в твоята глава.Но пък не е ли това най-важното всъщност...
Обичам неделите..

сряда, април 06, 2011

..откъс от едно писмо..

... По спомени на баща ми съм се родил в най-подходящото време,в което съм могъл да се появя на този свят.По спомени на майка ми е било най-ужасното време.Сега те продължават да мислят по този начин.
Някога не разбирах,дори не се интересувах.
Но сега,връщайки се назад,прожектирайки своя собствен живот като стар филм от 90-те,живял дълго извън родината си и погледнал на нещата от друг,страничен по различен ъгъл,аз разбрах онези думи на родителите ми,които от своя страна дадоха отговорите на много въпроси в моята глава.
Времето ,през което съм се родил и израснал е било времето ,през което България е преминавала през труден период.Като петна в главата ми ,между спомените за незабравимо детство,са сълзите в очите майка ми предизвикани от безпаричието.Амбицията на баща ми да осигури по-добър живот за семейството му и разочерованието,че не е нужна само амция след като всичко друго е против теб.Опашките за храна в магазините и празните рафтове.Радостта от вразка банани за Коледа.Това беше времето на социализма в България.Времето на Чернобил в света.
И като всяка майка искаща най-доброто за детето си и страхуваща се за него,моята е смятала,че всичко случващо се тогава е тварде страшно ,за да порасне детето й щастливо и да има един пълноценен живот.
Баща ми ,от своя страна, е вярвал в противоположното.И не защото е кой знае какъв оптимист,а защото е бил винаги с глава над облаците и е виждал нещата доста по-ясно от мнозинството.
Усещал е,знаел е,че това е правилното време за създаване на живот,защото това малко дете има нужда от детство,за да може да се научи да играе и мечтае и по този начин да живее.
Защото това,което аз имах като дете много деца днес го нямат.Не материалното,защото съм имал само най-необходимото,а усещането за свобода,усещането за това ,че целият свят е твой и никой не може да ти го отнеме.
Колко деца днес имат това усещане?
Колко от тях излизат и играят с приятели с часове,колко си спомнят детските смеховете в топлите лятни нощи?
За жалост все по-малко.
И това,че на мен ми се случи ми дава огромното чувство на щастие,на неспирна радост,на усещането ,че мога да завладея света и да не се боя от това,да преследвам мечтите си до края.

вторник, април 05, 2011

MAGIC...




Най-милото същество на света..
Тази сутрин се събудих с мисълта,че един ден той няма да бъде до мен.И ми стана ужасно мъчно.:(

петък, април 01, 2011






Признавам си,че от всички снимки,които разгледах от портфолиото на талантливата фотографка Jessica Claire,най-много ме умилиха онези на семейство ,което си има ново бебе.И цялата лудница в кащи,всички играчки,интересът на по-голямото детенце към още крехкото същество,уханието във въздуха на чистота и непорочност ме накара да мечтая...,че някога и на мен ще ми се случи!