вторник, август 09, 2011

Ashes and Snow


Ако в този момент дойдеш при мен, минутите ти ще се превърнат в часове, часовете ти ще се превърнат в дни, а дните ти ще се превърнат в цял един живот.

До принцесата на слоновете

Изчезнах точно преди една година. През онзи ден получих писмо. То ме призова обратно там, където започна животът ми със слоновете.

Прости ми, че една година не наруших мълчанието между нас. Това писмо нарушава тази тишина. То е първото от моите 365 писма до теб - по едно за всеки ден, преминал в мълчание. Никога няма да съм толкова себе си, колкото в тези писма. Те са моята карта по пътя на птиците. И са единственото, за което знам, че е истина.

Ще си спомниш всичко. Всичко ще е както преди.

В началото на времето небесата са били изпълнени с летящи слонове. Всяка нощ те лягали на едно и също място на небето и сънували с едно отворено око. Когато нощем съзерцаваш звездите, гледаш в немигащите очи на слоновете, които спят с едно отворено око, за да бдят над нас.

Откакто домът ми изгоря, виждам Луната по-ясно. Съзерцавах всички райски градини, пропаднали в мен. Видях Рая, който бях държал в ръцете си, но бях изгубил. Видях обещания, които не изпълних. Болки, които не утеших. Рани, които не излекувах. Сълзи, които не пролях. Видях смърт, която не оплаках. Молитви, на които не откликнах. Врати, които не отворих, и врати, които не затворих. Любови, които изоставих. И блянове, които не изживях. Видях всичко, което ми беше предложено и не можах да приема. Видях писмата, за които копнеех, но никога не получих. Видях всичко, което би могло да бъде, но не ще бъде никога.

Слон с издигнат хобот е писмо до звездите. Скачащият кит е писмо от морските дълбини. Тези образи са писмо към моите мечти. Тези писма са писмата ми към теб.

Сърцето ми е като стара къща, чиито прозорци не са били отваряни с години. Но сега чувам как прозорците се отварят, спомням си жеравите, които се реят над топящите се снегове на Хималаите, сънищата върху опашките на морски крави, песните на брадатите тюлени, рева на зебрата, трелите на дървесните жаби, проскърцването на пясъка, ушите на степния рис, поклащането на слоновете, скоковете на китовете и силуета на голямата антилопа. Спомням си извивката на пръстите на суриката, носенето по Ганг, плаването по Нил, изкачването по стълбите на Дарма Йесика. Спомням си скитането по коридорите на Хатшепсут и лицата на много жени, неизбродни морета и безкрайни реки. Спомням си бащите и децата, спомням си вкуса и клетвите, капещия по пръстите мед, помня жадната целувка и аромата на прасковата... Спомням си всичко... Но не помня някога да съм обичал...

Спомни си мечтите си, спомни си сънищата си, спомни си бляновете си...
Спомни си...

Колкото повече гледам слоновете на Саваната, толкова повече се вслушвам, колкото повече се отварям, толкова повече ми припомнят кой съм аз. Нека слоновете-пазители чуят моето желание да се свържа с всички музиканти от оркестъра на природата. Искам да гледам през окото на слон, искам да се влея в танца, който няма стъпки, искам да се превърна в самия танц.

Не мога да знам дали се приближаваш или отдалечаваш. Копнея за спокойствието, което изпитах, когато се вгледах в лицето ти. Може би ако сега образът ти се върне при мен, по-лесно ще възстановя лицето, което сякаш съм изгубил. Моето собствено.

Перото на огън, огънят на кръв, кръвта на кост, костта на мозък, мозъкът на пепел, пепелта на сняг...

Китовете пеят, не защото знаят отговора. Те пеят, защото знаят песента.

Това, което има значение, не е записаното на хартия. Важно е онова, което е записано в сърцето. Затова изгори писмата и разпръсни пепелта им по снега на речния бряг. Когато дойде пролетта и снеговете се стопят, а реката е пълноводна, върни се на нейния бряг и прочети отново писмата ми със затворени очи. Остави думите и образите да обливат тялото ти като вълни. Прочети ги отново, покрий ушите си с ръце. Вслушай се в песните на Райската градина. Страница след страница, след страница... Полети по пътя на птиците...

Лети... Лети... Лети...

Отново се рея в небето.Буквално.
А усещането да бъдеш там е невероятно.
От малка се научих...да бъда там,а после да ме няма.Да докосвате тялото ми,но не и душата ми.Нея просто да я няма.
Да бъде сред стръкчетата прясно окосена трева,сред разпръскващите капки солено море,сред плясъкът на отлитащите птици, сред твоите преградки...
Това е моят начин да се запазя.Да опазя онази най-чиста и ранима частичка в мен,до която много малко са се докоснали..