...запалих цигарата си.При допирът с огъня,тютюнът леко изпука.Вятърър разпиля косата ми.Усетих как меките къдрици погалиха лицето ми.Затворих очи.
Онзи същият вятър,който заплиташе косата ми,хващаше всеки отделен кичур и го премяташе сякаш малко дете дошло да поиграем,полюшкваше камбанката на терасата.Чувах лекото дрънчене сякаш беше късно лято,лежах в леглото си и вратата на терасата беше открехната.Само лятото чувах камбанката...
Някъде в далечината се чуваше трясък на врата.Монотонен трясък.Може би някъде ставаше течение,може би някъде някои беше забравил да затвори прозорците си.
Дръпнах от цигарата си...
Краят на март беше край и на зимата.Отиваше си студът и беше ред на дългите дни,късите рокли,детските смехове до късно в дворовете на къщите.
Отново дръпка...
Усетих как струйката дим влезе мощно в тялото ми.Завъртя се,поогледа и отново излезе.Тръгна си така както беше дошла.С разликата,че беше оставила отпечатакът в тялото ми от калните си вунящи ботуши.Беше като белег...Милиони белези,които си причинявахме всеки ден,съвсем нарочно.
Така беше и с хората.
И някъде там между всички онези мисли и сладко-отровни кълбета дим ме връхлетя онова чувство,което идва винаги когато най-малко очакваш.Тогава когато си забравил за него и одавна не те е навестявало.Отворих очите си и на онази моята тераса,с коси разпиляни от мартенския вятър и мисли за лято и белези,се почувствах жива.Жива до последната фибра в мен,до последния косъм,жива...
И толкова благодарна,че съм тук и мога да усетя вятърът,болката,надеждата,любовта...
Беше време да загася цигарата си...
Дано и някоя друга запалена цигара някога ми донесе същото вълшебно усещане.
Няма коментари:
Публикуване на коментар