Да,много по-осведомена съм за света около себе си.Научавам много.Там се губя,там се намирам..там,в онзи друг свят на милиони губещи и намиращи се хора,прекарвам огромна част от времето си.За което адски съжалявам,защото то,времето,може да се прекара по далеч по-приятни начини-разходка в парка,коктейл на някое хубаво местенце,среща с приятели,sex weekend..
Но не за това искам да пиша сега.
Намерих една статийка.Мъничко писание,което ме прободе в сърцето.Натъжи ме ,защото ме накара да се замисля за неща безвъзвратни.Неща,които няма как да не се случат.
Ще копирам тези няколко изречения тук,защото ме докоснаха и знам,че няма да остана единствена с такива чувства.
Мобилният звъни. Поглеждам дисплея – tatko. Вдигам. А отсреща няма здрасти, няма и как си.
- Запиши си един номер.
Взех един химикал и бях готов да изпълня командата. Продиктува ми. Записах.
- Обади се, важно е.
И затвори.
Нямаше как да не го направя. Набрах внимателно записания на листчето номер и натиснах зеленото копче. В този миг се облещих. Оказа се, че този номер е вписан в телефонния ми указател. Над номера пишеше tatko...
Дори не успях да проговоря, когато отново чух гласа му.
- Видя ли, че не е трудно. Обаждай ми се от време на време.
Добре де. Не помня номера. Мобилният ми помни вместо мен. Дати, хора, събития.
Но мобилният не е всесилен. Преди четири години на този ден изтрих номера tatko.
Вече не мога да му се обадя.
А така ми се иска.
Няма коментари:
Публикуване на коментар