..отвори бавно очи.Толкова бавно сякаш сега се появяваше на този свят и и трябваше време да го обгърне с поглед и да го осъзнае целия..
Беше заспала от изтощение..
Засъхналите сълзи по лицето и я накараха да изтръпне.
Объркването от фантазията и реалността,спомените за далечен сън и изчезването на детайлите я объркаха.
И тогава като мозайка всичко се нареди в главата й.
Болката нахлу с още по-голяма сила и разкъса сърцето й.
Огледа се.Стаята беше празна...точно както се чувстваше и тя.
Беше взел всичко със себе си.Дрехите,снимките,любовта си.И остави само тишината...
Тя трябваше да събере сили и да продължи.
Трябваше да стане от леглото и да излезе от тази стая.
Трябваше да забрави изминалите години.
Трябваше да се научи да живее без него.
Трябваше,трябваше...

Телефонът извъня.
Върна реалността и спомените спряха на пауза.За малко..
Съобщение...:"караш ме да се усмихвам когато си помисля за теб!!"
Тя-която сега плачеше и се чувстваше по-празна от всякога.Която не вярваше ,че е способна да даде каквото и да било на някого,а най-малко обич.
Която беше загубила смисълът..успяваше да усмихне някого просто защото съществуваше.
Това й даде надежда,че вътре в себе си ще намери сила,за да продължи.Дори след време...
Това щеше да й помогне да се научи да живее без него.
И може би най-специалният човек в живота й още не се беше появил.

Стана от леглото и събра измачканите чаршафи,а с тях сълзите и следите от спирала по калъфките.Изтри очите си и прибра косата,както беше мокра и къдрава.
Погледна се за последно в огледалото и излезе от стаята.