Бях забравила колко хубаво е да излезнеш без посока в София.Да се разхождаш по малките улички в центъра,да вдигаш поглед към старите къщи и да разглеждаш шарените дрехи по просторите на хората,докато някоя леля с пенюар и по домашни чехли излиза ,за да си изхвърли боклука.
Ходя и затварям очи.Поемам сладкия аромата на прясно изпечени курабиики и се усмихвам.
Слънцето грее зад мен.Напича гърба ми и ми е така приятно.Сянката пред мен изглежда нереална и смешна.Краката ми са дълги,каквито винаги съм искала да имам.Но явно само сянката ми е щастливката с дългите крака.
Обикалям изложбите,лежа на тревата в парка и се чувствам така свободна.
Целият свят е затворен в онези малки офисчета с изглед към парка,сланчевите лъчи докосват кожите им крещящи за лято,топлина и онези безкрайни незабравими летни нощи в парка с бира в ръка и няколко драпки сладка марихуана.
Поглеждат от малките прозорчета на малките си офисчета и ме виждат,точно там,върху зелената морава,разперила ръце сякаш правя ангел.
И тогава усещам цялата злоба на тези очи.Зависта,че те не са там ,на тревата под сланцето.
Но денят ми беше така хубав ,че не върви да го почерня с мисли за зли мисли на хора, които не заслужават вниманието ми.
Затова просто сложих слушалките и пуснах U2....beautiful day...стори ми се някак подходящо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар