Чай с вкус на тъга,моля

Малкото колелце лимон плуваше в чашата на вече истиналия ми чай.
Бях се пристрастила към чая от известно време,може би месец-два,и сега го преоткривах.Копувах си всякакви вкусове чай и се наслаждавах...
Като малка трябваше да пия чай с мед когато бях болна и не се чувствах добре.Може би от тогава го бях намразила и пиех само кафе.Но наскоро...го открих отново по един по-различен начин.И наистина ми хареса.

Димът от запалената недокосната цигара в пепелника ни обгръщаше като було.Заплиташе се между кичурите ми коса,минаваше покраи дългите му извити мигли,погалваше ги леко и се пропиваше в жълтата ми лятна рокля.
Бях парализирана.Мозъкът ми беше парализиран.Не можех да помрадна,не можех да мисля...само го наблюдавах.
Говореше ми.Разказваше историята на живота си,или по-скоро онази история,която беше историята на живота му за три години.Онези три години, през които той от момче се превърна в мъж.От наивно хлапе,с единствена мисъл,че любовта на живота му е музиката,стана голям човек с интереси,мечти и амбиции.Но отново със същата мисъл за музиката.
Преди две години когато се запознахме той ми говореше за Нея,сякаш тя не беше човек.В очите на онова момче тя беше божество.Искаше да поеме отговорност за нея,дори мислише за общо дете...Да,така мислеше тогава той.
А днес ми каза,че онзи смисъл си е отишъл.И сега е по-добре.
Беше тъжно.Тя.Той.
Онова дежа-ву в главата ми.Онази мисъл,която ме караше да изтръпвам.
Побъркваше ме мисълта за еднаквост.Това се беше случило многократно в главата ми,в сънищата ми,в моята действителност.Онези думи,които ми каза,действията,погледите,докосванята или пък липсата на такива,следите от грим по възглавницата,рошавите коси,следите от сълзи,неизречените желания,пропиляните възможности.
Беше тъжно.Много тъжно.
Усещането за смърт.За смъртта на една три-годишна любов,която си мислил за вечна.

Дори чаят загуби онзи очарователен вкус...Чай с вкус на тъга,моля..!!